БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ - 20 АВГУСТ 917

След победата при Булгарофигон Симеон завладява Южна Македония и Южна Албания. България става една от най-могъщите държави в тогавашна Европа, в пределите на която влизат почти целия Балканския полуостров и огромни територии отвъд Дунава. Бляскавата й столица Велики Преслав се сравнява с Цариград.

ЦАРСКАТА ТИТЛА

Титлата княз вече е незначителна за българския владетел. Той трябва да бъде равен на византийския император и да се титулува цар. Нещо повече - Симеон мечтае да образува велика българо-византийска империя и да стане василевс на българи и ромеи.

През 913 г. на византийския престол се възкачва братът на Лъв VI, Александър, който нарушава мирния договор от 896 г. и отказва да плаща на България определения с него данък.

Симеон започва да се готви за поход срещу Цариград. През това време императорът умира и за главен регент (настойник) на малолетния Константин VII Багренородни е избран патриарх Николай Мистик. Той се смята за духовен баща на българския владетел и му изпраща две писма, молейки го да отмени похода. Но през 913 г., начело на силна войска, Симеон обгражда с вал от море до море Цариград.

Преговорите завършват със споразумение Константин VII Багренородни да се ожени за една от Симеоновите дъщери. Така Симеон става василеопатор - „баща" на императора и придобива голямо влияние в Цариград. Той и двамата му сина са приети с големи почести в двореца Влахерна. Симеон е тържествено коронясан от Николай Мистик за василевс (цар). За втори път след Карл Велики чужд владетел получава императорско достойнство и става равен на василевса.

Скоро обаче в Цариград е извършен преврат. Майката на Константин VII, Зоя, поема властта и отстранява от регентството Николай Мистик. Тя отказва да признае царската титла на Симеон и отменя договорения брак. Неговият отговор е незабавен - войските му овладяват Адрианопол и нахлуват в Драчката и Солунската теми.

 

Пратениците на цар Симеон при император Александър

ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯТ ДВУБОЙ

През 917 г. двубоят между двете държави достига своя връх. Императрица Зоя и цариградските управници решават веднъж завинаги да разгромят цар Симеон. Първо сключват мирен договор с арабите и осигуряват гърба си, а след това се опитват да изградят мощен антибългарски съюз. Стратегът на Херсон Йоан Вогас е изпратен да привлече печенегите, които да бъдат прехвърлени през Дунав от византийската флота, за да нанесат удар в тила на българите. А стратегът на Драч Лъв Равнух, като не пести златото, се опитва да подтикне против Симеон сръбския княз Петър Гойникович и чрез него - маджарите. Целта е България да бъде ударена едновременно от всички страни. Обаче захълмският княз Михаил предупреждава Симеон за ходовете на Лъв Равнух и той не само успява да предотврати ромейско-маджарския съюз, но и прави от доскорошния си враг съюзник. Дипломатическата битка за привличането на печенегите също е спечелена от българския цар, който далновидно е установил с тях първия си съюз още през 896 г

ВЕЛИКАТА БИТКА

Византия вдига на бойна нога всичките си войски - 62 000 души, от които 12 000 конници. Командването поема доместикът на схолите Лъв Фока. Отредите на иканатите и ескувитите са под началството на Йоан Грапсон и Оливиан Марул. Флотата е оглавена от бъдещия император Роман Лакапин. За да се повдигне духът на бойците, заплатите сa раздадени предварително. Войските са строени в равнината Диабазис, край Цариград, и дворцовият свещенник кара войниците да коленичат и да се закълнат пред кръста, че ще извоюват победа. След това сухопътните сили поемат към Анхиало, а флотата - към устието на Дунав.

В това време Симеон не стои със скръстени ръце. Проваля противобългарския съюз, събира 60-хилядна войска, в която влизат и отреди на маджарите и печенегит е, преминава Cтapa планина и се съсредоточава при Анхиало, където противникът изгражда укрепен лагер.

На 20 август 917 г. ромеите се построяват и 122 000 воини настръхват едни срещу други. Планът на Лъв Фока е да нанесе главния си удар с левия фланг, да откъсне българите от Старопланинските проходи и да ги разгроми. Ромеите настъпват и взимат надмощие. Българите от първата линия отстъпват в пълен ред към долината на р. Ахелой. Цар Симеон следи развоя на битката от близък хълм, където оставя в резерв голяма част от страховитата си конница. В решаващия момент я повежда, удря главните ромейски сили в тила и отрязва пътя им за отстъпление. Отстъпващите българи спират и обръщат оръжието си срещу врага. Атаката на резерва е съкрушителна. Лично Симеон участва в боя и конят му е убит.Следвайки своя цар, българите се сражават като лъвове. Ромеите не издържат на устрема им и се впускат в бягство към крепостта Месемврия. Когато стигат тинестите води на Ахелой, са настигнати от преследвачите си. Настъпва небивало кръвопролитие. Византийците се тъпчат едни други, избивани от Симеоновите воини. Всеки се опитва да се спаси както може. Мнозина се издавят в морето, други са стъпкани от побеснелите коне. В ужасяващата сеч падат 60 000 ромеи. Оцеляват само 2000. Лъв Фока бяга в Месемврия, но другите византийски пълководци намират смъртта сина бойното поле. И стените на крепостта не могат да спрат устрема на българите. Фока отново бяга позорно с кораб и Месемврия и превзета.

   

Схема на битката при р. Ахелой                   Битката отразена в миниатюри 

        

България при управлението на цар Симеон          Цар Симеон І Велики

 

Лъв Дякон, който посещава мястото на сражението 50 г. по-късно, свидетелства: „И сега още могат да се видят купища кости при Ахелой, където безславно била посечена бягащата ромейска войска“. Тази битка е една от най-паметните и славни за българите в дългата история на отношенията с Византия и е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие.

БИТКАТА В ПРОХОДА ТРАЯНОВА ВРАТА 17 АВГУСТ 986

Обезпокоен от победите на Самуил в Тесалия, Василий II решава да отклони вниманието му от югозападните части на империята. Веднага, щом се справя с вътрешните си врагове, започва мащабни приготовления за удар срещу България. Събира войска от 10 000 конници, 10 000 пехотинци, един елитен отряд, вероятно от прочутата арменска пехота, много обсадни машини и голям обоз, общо към 30 000 души, и потегля на поход.

ОБСАДАТА НА СРЕДЕЦ

Стратегическият план на Василий II е да прекъсне връзката между Източна и Западна България и затова първата му цел е крепостта Средец. Овладяването й ще бъде тежък удар за българите. И по времето на Самуил, както и през цялото Средновековие, тя продължава да има стратегическо значение. От нея тръгват пътища за Мизия, Тракия и Македония, които я превръщат в централен пътен възел на Балканския полуостров.

Императорът достига Траянова врата (Ихтиманския проход), оставя отряд, начело с Лъв Мелисин, да го охранява, и обсажда Средец. През това време Самуил воюва в Тесалия и Василий II се надява, че лесно ще превземе крепостта, но защитниците й оказват яростна съпротива и отбиват всички пристъпи. Ромеите изразходват носимите си запаси и когато се пръскат да търсят храна и фураж из полето, българите им устройват засада, избиват много от тях и взимат голяма плячка - коне и впрегатни животни. Накрая гарнизонът излиза на бой и изгаря обсадните машини на врага. Интригите също не подминават византийския лагер — доместикът на западните войски, Кондостефан, известява императора, че Лъв Мелисин е тръгнал към Цариград да заграби властта. След двадесетдневни безуспешни усилия да превземе града, получаващ непрекъснати известия, че българите му готвят засади по пътя за връщане, притиснат от продоволствена криза, Василий II вдига обсадата

ЗАСАДАТА

През това време Самуил разбира за нахлуването на ромеите, преустановява военните действия в Тесалия и се отправя по долината на р. Струма в тила им. Според Йоан Скилица той завзема планинските проходи и поставя засади от всички страни. Войската му преминава Самоковското поле, прехвърля се в Ихтиманското поле и се насочва към отстъпващата византийска колона откъм юг.

Войската на Василий II спира да нощува при крепостта Щипоне (до дн. Ихтиман). Тогава се случва нещо, което съвсем разстройва бойния й дух. През нощта голяма звезда осветява ромейския лагер и, пръскайки искри, пада до самия окоп и угасва. Ромеите възприемат случая като знамение, предвещаващо гибел. На другия ден, 17 август 986 г., съвсем разстроени, те започват безредно отстъпление. Самуил зорко следи придвижва¬нето им и, начело на главните български сили, извършва успоредно преследване, за да прегради пътя им. И изведнъж, както се намира в походна колона от лагера при Щипоне до превала на Траяновата врата, византийската армия се оказва обкръжена.

РАЗГРОМЪТ НА ВАСИЛИЙ II

Българите връхлитат внезапно и съкрушително. Вероятно Средецкият гарнизон удря отстъпващите ромеи в гръб. Редом със Самуил се сражават синът му Гаврил Радомир и синът на Арон, Иван Владислав. (Византийският летописец Михаил Деволски споменава, че заедно със Самуил в битката са участвали Арон и Роман. Една част от историците смятат, че това са братът на Самуил и цар Роман. Повечето от учените обаче са на мнение, че става дума за сина на Арон, Иван Владислав, и за сина на Самуил, Гаврил Радомир, който бил известен и като Симеон Роман.) Започва сеч. Почти цялата ромейска конница и голяма част от пехотата са избити. Само най-предните части на походната колона успяват да избягат от засадата. Сред тях е и летописецът Лъв Дякон. Арменската пехота, която охранява императора, с отчаяни усилия си пробива път по планинска пътека и Василий II едва успява да се добере до Пловдив. В ръцете на българите падат палатката му със съкровището и императорските му отличителни знаци. Пленен е също и обозът на ромейската войска.

Може само да се предполага, как би се развила историята, ако Василий II бе последвал участта на Никифор. Но, така или иначе, разгромът на византийците е пълен. Опозорен, Василий II се изпокарва с военачалниците си. Заварва в Пловдив Лъв Мелисин и, като разкрива интригите на Кондостефан, в гнева си го поваля на земята. Империята е обхваната отново от размирици, които продължават три години. В Цариград българската победа предизвиква истински ужас. Поетът Йоан Геометър пише: „...мизийските (българските) стрели са по-силни от авзонските (ромейските) копия... Истърът (Дунав) грабна венеца на Рим".

Споменът за великата битка трайно се запазва в народната памет. С нея завършва десетилетие на внушителни победи на българите и утвърждаване на българската държава.

Извори

На другия ден войската преминаваше през една гориста и пълна с пропасти долина Едва я беше преминала достигна до стръмни и трудно проходими места,където мизите (българите …б.а)нападнаха ромеите и като унищожиха много голям брой войници взеха царската палатка със съкровището ….Оцелялата войска едва са измъкна от преследването на мизите в непроходимите планини и ,като загуби почти цялата си конница и обоза който караше със себе си, се върна в ромейските предели …

Лъв Дякон за разгрома на ромейте..

БИТКАТА ВЪВ ВЪРБИШКИЯ ПРОХОД - 26 ЮЛИ 811

След падането на Сердика Никифор I Геник решава да унищожи веднъж завинаги България и предприема реформи, които повишават числеността и боеспособността на армията. На бойна нога са вдигнати всички войски на империята - и от Мала Азия, и от Европа.

НАШЕСТВИЕТО През май 811 г. шестдесетхилядна византийска армия потегля от Цари град, начело със своя император Когато достига крепостта Маркели, кан Крум протяга ръка за мир, но Никифор високомерно отхвърля предложението му и повежда войските си през Стара планина към Плиска, За съдбата на България настъпват критични дни. В първите сражения бойното щастие е на страната на нашествениците и българите търпят поражения. За да съхрани войската, Крум решава стратегически да изостави Плиска и дори съкровището си в ръцете на Никифор. Във време, когато превземането означава превземане на цялата държава, това е наистина смело решение! В града ромеите се отдават на безчинства, грабежи и пиянство.Избиват деца и старци, прерязват жилите на воловете и правят ремъци от слабините им . Жестокостта на императора е безпримерна – той заповядва да хвърлят малките деца на земята и да минават отгоре им с дикани за вършеене на жито.

Но Никифор явно не предполага колко могъщ противник е предизвикал на живот и смърт. Кан Крум издига България до велика сила в тогавашния свят, чийто възможности за отпор далеч не са изчерпани с първите неуспехи. За да приспи бдителността на врага, той отправя повторно предложение за мир, а в същото време трескаво се подготвя за разплата. Решава да отреже пътя на Никифор за отстъпление и издава заповед да се преградят с дървени стени старопланинските проходи. Свиква във войската аварски отряди, въоръжава дори жените и привлича за съюзници славянските племена извън пределите на България. Надменният император отхвърля мирното предложение и продължава да разграбва града. Самозабравил се, ходи по улиците и казва: „Ето...аз искам да построя тук град на мое име, за да стана именит във всички бъдни поколения". Но на върха на триумфа си, внезапно решава да напусне Плиска, опожарява я и поема по обратния път към Върбишкия проход. Вероятно причината е заплаха в тила му от Крумовите съюзници - славяните в Тракия.

ОТВЕТНИЯТ УДАР

По пътя нашествениците продължават да безчинстват над мирното население. Но всяка тяхна стъпка е зорко следена от българските съгледвачи. В началото на прохода ромеите се разполагат за почивка, разпръсквайки частите си далеч една от друга. През нощта на 26 юли българите ги обкръжават и на разсъмване идва часът на разплатата. Атаката е изненадваща и мълниеносна. Главният удар е насочен към центъра, където е императорската гвардия. Крумовите воини се сражават толкова ожесточено, че ужасен, Никифор казва: „Дори крилати да бяхме станали, никой да не се надява, че ще избегне гибелта". Ромеите не издържат на удара и, обзети от паника, се впускат в позорно бягство. Част от тях, между които всички патриции и други началници, се втурват към близката река Камчия, но тя е тинеста и мъчнопроходима. Първите, които навлизат в нея, засядат в тинята и са прегазени от напиращите отзад. Реката се изпълва до такава степен с хора и с коне, че българите преминават върху им и преследват успелите да преминат. Почти всички патриции са безпощадно избити, а мнозина падат в плен. Между пленниците е и доместикът на схолите (началникът на императорската гвардия) Петър, заедно с петдесет първенци. Други хукват към прохода, но там стигат до високата и здрава преграда, която българите са изградили, за да отрежат пътя им за бягство. Ромеите изоставят конете си и със сетни сили се покачват отгоре й, опитвайки се да я прескочат. За техен ужас от външната й страна е изкопан дълбок ров. Те падат в него, чупят крайниците си и умират в мъки. На някои места бягащите запалват оградата. Още горяща, тя пада върху рова. С конете си ромеите се опитват да преминат по горящите греди, но те се срутват заедно с тях в рова.

Разгромът на византийската войска е пълен. Българите преследват остатъците й до пълното им унищожение. Малцина успяват да се спасят, но много от тях по-късно умират от раните си. Такава е съдбата на императорския син Ставракий, който е тежко ранен и скоро след битката умира. Самият Никифор I Геник пада убит в боя. Главата му е отсечена и набита на кол за показ пред славянските племена. Кан Крум заповядва да направят от черепа му окована със сребро чаша и пие от нея с хранените си хора и със славянските князе.

Империята е потресена от вестта за страшното поражение. Рухва митът за непобедимостта на императора. За втори път след 378 г., когато император Валент намира смъртта си в битката срещу вестготите при Адрианопол (Одрин), византийски василевс оставя костите си на бойното поле. Византия е съкрушена, а България е спасена от надвисналата опасност.